Имa периоди, в които се чувстваме долу. Тежко ни е даже да ходим по улицата, да се потопим в сивото ежедневие. Лоши мисли са се загнездили по ъгълчетата на съзнанието ни, и ни обстрелват минута след минута.
Тези периоди са нормални. Самият аз в момента изпитвам подобни трудности. Трябва да разберем, че лошото ни настроение и черногледия ни кръгозор убиват възможност след възможност. Трябва да разберем, че самите ние сме избрали да се чувстваме по този начин, това е в нашия кръг на влияние. Мислите, които минават през главата ни - са наш избор. Настроението, в което сме - наш избор. Дали денят е бил добър или лош - наш избор. Всичко това е наш избор.
И всичко извира от мислите. Ако съзнанието е градина, а мислите - растения (Кехоу), ние трябва да сме градинарите. Ако досега не сме обръщали внимание на тази градина - бъдете сигурни, че там има много плевели. (разбира се, има и хора, които сякаш са научили това още с раждането и са свършили почистването и без да го разберат от някъде. Браво на тях! Аз обаче не съм роден талант, и се налага да уча и практикувам тези неща).
Скоро например имах особено натрапчива мисъл. Тя не ме оставяше да работя, да съм спокоен, да съм ефективен. Цели часове минаваше и минаваше през съзнанието ми, сякаш бях вцепенен. Тази мисъл си беше плевел, и то от най-лошите. Но както обяснява Тони Робинс, това е именно времето, когато човек може да увеличи "емоционалните си мускули" - да стане по-силен. Бях забравил тези уроци (а и как няма, като не тренирам редовно :) ). Реших всеки път, когато се замислех за негативния факт, да го контраатакувам с простичка, утвърждаваща мисъл. Приемете, че е нещо от сорта на "Всичко ще се оправи. Това е дреболия. Сега ще направя това, това и това и ще се чувствам супер!". И отново: " Всичко ще се оправи, сега ще направя това, това и това и ще се чувствам супер!" Повтарях си го няколко пъти и усещах как настроението ми се подобрява. След пет минути - отново ме налягаха тежки мисли - отново контраатака! Така, след няколко тренировки усетих как излизам от вцепенението и почвам да се оглеждам около мен. Даже седнах и написах този пост, което ме кара да се чувствам още по-добре :) С малко постоянство в тренировките съм сигурен, че ще успея да си направя следващите дни едно по-приятно място.
Понякога да ни се случват недобри неща може да е хубаво - само така човек може да оформи мисления/емоционалния си бицепс. Да стане един малко по-независим и по-голям човек.
Програмата в нашето съзнание е под наш контрол. Ние сме програмистите. Програмирайте с внимание и желание! ;)
вторник, 16 ноември 2010 г.
вторник, 9 ноември 2010 г.
Философията на мравките
Философията на мравките беше разкрита пред мен от едно старо клипче в YouTube на Джим Рон. Той е от по-старата школа мотиватори (която на мен лично доста ми допада), един от менторите на Тони Робинс.
Става въпрос за простичък, но важен принцип (май винаги се стига до това). Когато е лято, мравките работят усърдно, а в главите им има само една мисъл - зимата иде.
Ние хората забравяме този простичък факт. Понякога се чувстваме обичани, финансово обезпечени, здрави - мислим че това ще продължи вечно. Отпуснали сме се, отдавайки се на моментната ни задоволеност, не мислим много за бъдещето, спрели сме да се развиваме. Но - зимата иде! Тази едничка простичка мисъл е нужна, за да станем отново на крака и да работим, да се усъвършенстваме, да не спираме да даваме нещо от себе си за нещата които притежаваме. Когато не го правим - всичко се срутва - най-изненадващо, защото сме спрели да гледаме, да имаме една идея повече внимание към детайлите, които ни бутат в пропастта.
А когато вече сме в пропастта? Когато зимата е дошла? Тя винаги идва, очаквайки я или не. Тогава идва втората част от философията на мравките - "Лятото иде". Тази мисъл не трябва да ни напуска, притиснати от проблеми, болести, вътрешни бури. Понякога се борим с мрака със себе си, с обстоятелствата, и това, което ще ни даде капката сила за да прескочим себе си, може да е тази мисъл.
Лятото иде! :)
Става въпрос за простичък, но важен принцип (май винаги се стига до това). Когато е лято, мравките работят усърдно, а в главите им има само една мисъл - зимата иде.
Ние хората забравяме този простичък факт. Понякога се чувстваме обичани, финансово обезпечени, здрави - мислим че това ще продължи вечно. Отпуснали сме се, отдавайки се на моментната ни задоволеност, не мислим много за бъдещето, спрели сме да се развиваме. Но - зимата иде! Тази едничка простичка мисъл е нужна, за да станем отново на крака и да работим, да се усъвършенстваме, да не спираме да даваме нещо от себе си за нещата които притежаваме. Когато не го правим - всичко се срутва - най-изненадващо, защото сме спрели да гледаме, да имаме една идея повече внимание към детайлите, които ни бутат в пропастта.
А когато вече сме в пропастта? Когато зимата е дошла? Тя винаги идва, очаквайки я или не. Тогава идва втората част от философията на мравките - "Лятото иде". Тази мисъл не трябва да ни напуска, притиснати от проблеми, болести, вътрешни бури. Понякога се борим с мрака със себе си, с обстоятелствата, и това, което ще ни даде капката сила за да прескочим себе си, може да е тази мисъл.
Лятото иде! :)
вторник, 2 ноември 2010 г.
Проблем със спирачките
Преди време писах за спирачките и как те ми помагат да ставам рано.
В плана има проблем - не ми се става рано, а моя човек не иска да ми взима парите. Някак си не му е в природата да ми каже "дай 15 лева" когато аз с мъка съм се измъкнал от леглото в 9:30 след нечовешко пътуване из страната.
След като не искаше да ми взима парите, дисциплината ми замина някъде по дяволите.
Така - плана е приложен за известно време, работи една седмица, не работи от две. Анализа е готов.
Малката промяна - този път ще давам предварително парите (вечер) и ще си ги взимам само ако съм успял да стана навреме. По този начин трудното нещо (взимането на пари от приятел) е премахнато, остава само даването, което е си е направо приятно :) Ако пък си ги заслужа на сутринта, ще си ги взема с удоволствие. Ако не - моя човек е закърпил обяда и може би вечерята.
След прилагането на този план, ще има нов анализ.
В случая имаме:
1. Цел
2. Изготвяне на план
3. Прилагането на плана известно време (препоръчително е поне месец)
4. Анализ
4.1. Прилагането е успешно - продължава се
4.2. Прилагането е неуспешно - създава се нов план, връщаме се на точка 2.
Важното е целта да не се забравя, и да не се помисля, че след първия неуспешен опит тя няма да бъде постигната. В общия случай алгоритъмът важи и за много по-големи и трудни цели - за почти всички. Важно е, че ако анализа се пропуска, нищо няма да стане. Почти никога нищо не сработва от първия път, трябва да се опитва отново и отново.
В плана има проблем - не ми се става рано, а моя човек не иска да ми взима парите. Някак си не му е в природата да ми каже "дай 15 лева" когато аз с мъка съм се измъкнал от леглото в 9:30 след нечовешко пътуване из страната.
След като не искаше да ми взима парите, дисциплината ми замина някъде по дяволите.
Така - плана е приложен за известно време, работи една седмица, не работи от две. Анализа е готов.
Малката промяна - този път ще давам предварително парите (вечер) и ще си ги взимам само ако съм успял да стана навреме. По този начин трудното нещо (взимането на пари от приятел) е премахнато, остава само даването, което е си е направо приятно :) Ако пък си ги заслужа на сутринта, ще си ги взема с удоволствие. Ако не - моя човек е закърпил обяда и може би вечерята.
След прилагането на този план, ще има нов анализ.
В случая имаме:
1. Цел
2. Изготвяне на план
3. Прилагането на плана известно време (препоръчително е поне месец)
4. Анализ
4.1. Прилагането е успешно - продължава се
4.2. Прилагането е неуспешно - създава се нов план, връщаме се на точка 2.
Важното е целта да не се забравя, и да не се помисля, че след първия неуспешен опит тя няма да бъде постигната. В общия случай алгоритъмът важи и за много по-големи и трудни цели - за почти всички. Важно е, че ако анализа се пропуска, нищо няма да стане. Почти никога нищо не сработва от първия път, трябва да се опитва отново и отново.
понеделник, 25 октомври 2010 г.
Зоната на комфорт
В миналия си пост разсъждавах за щастието и ежедневието. Мисля, че първата крачка към щастието е да се освободим от сивото еднообразие.
Като кажа това, сигурно повечето хора си представят плаж с палмички, или нещо от сорта. Всъщност имам предвид да извършим неща, които като правим за пръв път, се чувстваме неприятно.
Пример: първия път когато човек кара ски, обикновено е ужасно. Той е излязъл от своята зона на комфорт, от уютната, топла стая, отишъл е на мокро, много студено място, където се опитва всячески да се контузи. Но когато обаче човек свикне с това - хората не могат да се наситят на изживяването, на свободното спускане, свободата, красотата - така де, схванахте идеята. Човек преодолява първоначалното силно усещане на дискомфорт, за да успее да прибави новото изживяване към своята зона на познати, удобни места.
Първия път, когато отива на детска градина, когато момче заговаря непознато момиче, когато човек се учи да плува, когато влиза на нова работа - всичко това го тласка извън тази зона. Новите обстоятелства го карат да мисли, да изживява, да научи нови неща. Когато излиза от зоната, той расте. Расте емоционално, интелектуално, физически.
Простички изводи, но някой път гледаме живота си и когато видим как последните месеци са един низ от прибирания у дома, с бира в ръка пред телевизора, веднъж в седмицата на кръчма (с бира) с познатите от 10 години, едни и същи приказки, едни и същи спорове - къде тогава е растежа? Добре, ако преценим, че не ни трябва повече растеж - тогава няма нужда и от тези "неприятни" нови изживявания. Но засега не виждам смисъл в съществуването без разтеж, безсмисленото оцеляване. Може и да си променя възгледите след години - отново ми се струва малко вероятно. За мен е атомарна истина (мат. - аксиома ;)), че човек трябва да се развива.
А развитието не става в уют. Уютно е и в утробата на майката, но никой не остава там.
Като кажа това, сигурно повечето хора си представят плаж с палмички, или нещо от сорта. Всъщност имам предвид да извършим неща, които като правим за пръв път, се чувстваме неприятно.
Пример: първия път когато човек кара ски, обикновено е ужасно. Той е излязъл от своята зона на комфорт, от уютната, топла стая, отишъл е на мокро, много студено място, където се опитва всячески да се контузи. Но когато обаче човек свикне с това - хората не могат да се наситят на изживяването, на свободното спускане, свободата, красотата - така де, схванахте идеята. Човек преодолява първоначалното силно усещане на дискомфорт, за да успее да прибави новото изживяване към своята зона на познати, удобни места.
Първия път, когато отива на детска градина, когато момче заговаря непознато момиче, когато човек се учи да плува, когато влиза на нова работа - всичко това го тласка извън тази зона. Новите обстоятелства го карат да мисли, да изживява, да научи нови неща. Когато излиза от зоната, той расте. Расте емоционално, интелектуално, физически.
Простички изводи, но някой път гледаме живота си и когато видим как последните месеци са един низ от прибирания у дома, с бира в ръка пред телевизора, веднъж в седмицата на кръчма (с бира) с познатите от 10 години, едни и същи приказки, едни и същи спорове - къде тогава е растежа? Добре, ако преценим, че не ни трябва повече растеж - тогава няма нужда и от тези "неприятни" нови изживявания. Но засега не виждам смисъл в съществуването без разтеж, безсмисленото оцеляване. Може и да си променя възгледите след години - отново ми се струва малко вероятно. За мен е атомарна истина (мат. - аксиома ;)), че човек трябва да се развива.
А развитието не става в уют. Уютно е и в утробата на майката, но никой не остава там.
сряда, 20 октомври 2010 г.
Щастието
Какво значи човек да не е щастлив?
Нека да погледнем обратното - какво значи да е щастлив? Често щастието идва когато дълго време е липсвало нещо (човек е бил самотен, намерил е приятел, нямал е пари - намерил е добра работа). Човек е имал нужда от нещо - постигнал го е. Той се стреми към нещо, тръгва към него и го достига - чувства се удовлетворен. Какво всъщност прави нуждата - тя ни дава цел, посока. Моето лично мнение е, че само когато се стремим към нещо, живеем наистина.
Именно за това игрите (спортни, на карти, компютърни) са толкова популярни - те дават временна цел на хората, които иначе живеят скучно ежедневие, работещи работа заради парите, не заради целта си. Временно оцветяват живота, дават му лесно постижима цел, дават му и удовлетворение (кратко), когато я постигнат. "Човек е наистина човек, когато играе".
Но истинското щастие лежи в трудностите, в тяхното преодоляване. Може би затова то се проявява толкова рядко, и първо човек се чувства наистина нещастен и притиснат от обстоятелствата, преди да може да ги отхвърли и да достигне желаното.
Така че, какво всъщност е нещастието? То може да бъде непостигането на желаната цел - което според мен е поучително, дали защото човека не е правил каквото трябва за да я постигне, дали защото целта не си е струвала. Дали защото това е просто временното състояние преди постигане на успеха, правещ го още по-сладък. От това нещастие човек излиза друг, една стъпка напред в сравнение със старото си аз. Това нещастие ще го научи на нещо. По-страшно е сивото нещастие - да живееш живота си отпуснат по течението, без да имаш особени стремежи, всяка вечер седнал пред телевизора с бира в ръка, за момент забравил за какво всъщност живеещ, всеки ден ходещ на работа, забравил за какво всъщност работиш, всеки ден съжителстващ с някой, забравил защо всъщност живееш с него.
Нека да погледнем обратното - какво значи да е щастлив? Често щастието идва когато дълго време е липсвало нещо (човек е бил самотен, намерил е приятел, нямал е пари - намерил е добра работа). Човек е имал нужда от нещо - постигнал го е. Той се стреми към нещо, тръгва към него и го достига - чувства се удовлетворен. Какво всъщност прави нуждата - тя ни дава цел, посока. Моето лично мнение е, че само когато се стремим към нещо, живеем наистина.
Именно за това игрите (спортни, на карти, компютърни) са толкова популярни - те дават временна цел на хората, които иначе живеят скучно ежедневие, работещи работа заради парите, не заради целта си. Временно оцветяват живота, дават му лесно постижима цел, дават му и удовлетворение (кратко), когато я постигнат. "Човек е наистина човек, когато играе".
Но истинското щастие лежи в трудностите, в тяхното преодоляване. Може би затова то се проявява толкова рядко, и първо човек се чувства наистина нещастен и притиснат от обстоятелствата, преди да може да ги отхвърли и да достигне желаното.
Така че, какво всъщност е нещастието? То може да бъде непостигането на желаната цел - което според мен е поучително, дали защото човека не е правил каквото трябва за да я постигне, дали защото целта не си е струвала. Дали защото това е просто временното състояние преди постигане на успеха, правещ го още по-сладък. От това нещастие човек излиза друг, една стъпка напред в сравнение със старото си аз. Това нещастие ще го научи на нещо. По-страшно е сивото нещастие - да живееш живота си отпуснат по течението, без да имаш особени стремежи, всяка вечер седнал пред телевизора с бира в ръка, за момент забравил за какво всъщност живеещ, всеки ден ходещ на работа, забравил за какво всъщност работиш, всеки ден съжителстващ с някой, забравил защо всъщност живееш с него.
сряда, 13 октомври 2010 г.
Ентусиазмът
Ентусиазмът. Когато човек се опитва да работи за себе си, без да му е осигурена заплата, когато се опитва да постигне нещо, когато е тръгнал към някаква цел: тогава това е най-важното нещо! Без него нищо няма да стане.
Не може да не сте се чувствали така, сякаш горите отвътре, сякаш всичко се подрежда, намерили сте своя път, заредени сте докрай с ентусиазъм. Това е (ще открадна метафората от една лекция) сякаш вие сте кола, и сте качили оборотите на пет хиляди (за тези които не карат - две е нормалното). При такива обороти двигателя ще работи час (за човек - два дена), и ще угасне. Просто няма как да се поддържа такъв ентусиазъм - човек не се държи нормално, неговите познати ще го мислят за луд, трескав е, непоследователен. Важно е да се поддържа константен, умерен ентусиазъм.
Но по-вероятно е другата крайност - ентусиазма да изтече. При мен изтича честичко. Ако се събудите сутрин, станете от леглото, и се замислите - абе що ставам? - сигурен признак на изтекъл ентусиазъм. Ако работите за това, което искате, но непрестанно мислите за неуспеха - отново. Ако сте забравили защо работите - пак. Естественото състояние на ентусиазма е неконстантно - качвате го високо, после постепенно той започва да се топи. Ако не му обръщате внимание - той ще се изпари. Хм. Как се поддържа той високо?
За какво ни трябва той всъщност? Случая обикновено е когато гоним някаква цел. Помислете си за своята цел (ако имате цел разбира се, ако нямате - … абе по-добре да имате ;) ). Тя достатъчно ли е емоциално обвързана с вас? Какво ще чувствате ако сте я постигнали? Има ли поне няколко аспекта в живота ви, които ще са по-добри, ако я постигнете? Скоро четох какво беше написала една жена за своята цел и какво ще се случи, когато бъде постигната. Беше толкова подробно и цветно, толкова добре описано, разбрах мигновено че така трябва да бъде описана всяка една голяма цел в нашия живот. Самото четене на нейното виждане за целта ме зареди с ентусиазъм. Представям си колко по-силно е това чувство при нея.
Целите и мисленето за тях (ако са стойностни) са нещо, което ни зареждат с ентусиазъм.
Успехът също зарежда с ентусиазъм. Малките стъпки към голямата цел са пълни с малки успехи. Те са втория ключ към ентусиазма! Обикновено те са постигнати когато човек е влязъл във върхова форма - емоционално, психически. Ако ги забравим - малко вероятно е пак да ги повторим, когато не сме в тази форма. Но припомнянето им ни зарежда, доближава ни до състоянието, в което трябва да сме за успеха. Припомнянето на тези успехи зарежда ентусиазма ни.
Не може да не сте се чувствали така, сякаш горите отвътре, сякаш всичко се подрежда, намерили сте своя път, заредени сте докрай с ентусиазъм. Това е (ще открадна метафората от една лекция) сякаш вие сте кола, и сте качили оборотите на пет хиляди (за тези които не карат - две е нормалното). При такива обороти двигателя ще работи час (за човек - два дена), и ще угасне. Просто няма как да се поддържа такъв ентусиазъм - човек не се държи нормално, неговите познати ще го мислят за луд, трескав е, непоследователен. Важно е да се поддържа константен, умерен ентусиазъм.
Но по-вероятно е другата крайност - ентусиазма да изтече. При мен изтича честичко. Ако се събудите сутрин, станете от леглото, и се замислите - абе що ставам? - сигурен признак на изтекъл ентусиазъм. Ако работите за това, което искате, но непрестанно мислите за неуспеха - отново. Ако сте забравили защо работите - пак. Естественото състояние на ентусиазма е неконстантно - качвате го високо, после постепенно той започва да се топи. Ако не му обръщате внимание - той ще се изпари. Хм. Как се поддържа той високо?
За какво ни трябва той всъщност? Случая обикновено е когато гоним някаква цел. Помислете си за своята цел (ако имате цел разбира се, ако нямате - … абе по-добре да имате ;) ). Тя достатъчно ли е емоциално обвързана с вас? Какво ще чувствате ако сте я постигнали? Има ли поне няколко аспекта в живота ви, които ще са по-добри, ако я постигнете? Скоро четох какво беше написала една жена за своята цел и какво ще се случи, когато бъде постигната. Беше толкова подробно и цветно, толкова добре описано, разбрах мигновено че така трябва да бъде описана всяка една голяма цел в нашия живот. Самото четене на нейното виждане за целта ме зареди с ентусиазъм. Представям си колко по-силно е това чувство при нея.
Целите и мисленето за тях (ако са стойностни) са нещо, което ни зареждат с ентусиазъм.
Успехът също зарежда с ентусиазъм. Малките стъпки към голямата цел са пълни с малки успехи. Те са втория ключ към ентусиазма! Обикновено те са постигнати когато човек е влязъл във върхова форма - емоционално, психически. Ако ги забравим - малко вероятно е пак да ги повторим, когато не сме в тази форма. Но припомнянето им ни зарежда, доближава ни до състоянието, в което трябва да сме за успеха. Припомнянето на тези успехи зарежда ентусиазма ни.
сряда, 6 октомври 2010 г.
Спирачката
Спирачките наричам нещата, които ми пречат - или ме спират - от това да се отклоня от целта си.
В момента целта ми е да ставам рано. Знам, че сам (без да имам никаква нужда от това) ще ми е ужасно трудно. От друга страна знам, че това ще е стъпка напред за мен, която ще ми освободи време за важни неща, в които ще се развивам (работа, писане, комуникации) и ще ме освободи от маловажни (пиене, компютърни игри), които ме дърпат назад (поне в моя актуален мироглед).
Спирачката - 15 лева сменят притежателя си всяка сутрин, в която се успя. Не вярвах много, че това ще подейства, но даде значителни резултати - още като отворя очи, и се чудя дали не съм обеднял с 15 лева. Това не ми пречи да спя до 6:59 (рискувайки леко) и да се мятам в леглото 1 час преди това, но все пак в 7:00 съм на линия. Неприятно е, даже стресово първата седмица, но върши работа. А целта е да се свикне веднъж - един месец такова ставане, човек след това ще се освободи от навика трудно.
На мой приятел му бяха обещани значителни пари, ако завърши, от неговите роднини. И изведнъж - магия - с 3 годишно закъснение, човека завършва отраз. Защо? Та той ще загуби няколко хиляди лева от мързел! Това ако не е спирачка!
Наистина мисля, че метода е ефикасен. Създавайки изкуствена нужда за развитие в някаква насока, аз намирам сили да се променя. Неволята учи. А според мен едва по-късно ще осъзная и реалната нужда, която съм имал - едва когато видя реалния напредък и от неговото място се погледна назад. (не ви ли се е случвало да се погледнете години назад, и да си кажете - колко глупав съм бил да правя това/ да се тревожа за онова?) На мен ми се ще да се случи пак - след година, две, да стоя на друго място, да съм друг човек, който ще е една крачка по-близо до човека, който трябва да бъда.
В момента целта ми е да ставам рано. Знам, че сам (без да имам никаква нужда от това) ще ми е ужасно трудно. От друга страна знам, че това ще е стъпка напред за мен, която ще ми освободи време за важни неща, в които ще се развивам (работа, писане, комуникации) и ще ме освободи от маловажни (пиене, компютърни игри), които ме дърпат назад (поне в моя актуален мироглед).
Спирачката - 15 лева сменят притежателя си всяка сутрин, в която се успя. Не вярвах много, че това ще подейства, но даде значителни резултати - още като отворя очи, и се чудя дали не съм обеднял с 15 лева. Това не ми пречи да спя до 6:59 (рискувайки леко) и да се мятам в леглото 1 час преди това, но все пак в 7:00 съм на линия. Неприятно е, даже стресово първата седмица, но върши работа. А целта е да се свикне веднъж - един месец такова ставане, човек след това ще се освободи от навика трудно.
На мой приятел му бяха обещани значителни пари, ако завърши, от неговите роднини. И изведнъж - магия - с 3 годишно закъснение, човека завършва отраз. Защо? Та той ще загуби няколко хиляди лева от мързел! Това ако не е спирачка!
Наистина мисля, че метода е ефикасен. Създавайки изкуствена нужда за развитие в някаква насока, аз намирам сили да се променя. Неволята учи. А според мен едва по-късно ще осъзная и реалната нужда, която съм имал - едва когато видя реалния напредък и от неговото място се погледна назад. (не ви ли се е случвало да се погледнете години назад, и да си кажете - колко глупав съм бил да правя това/ да се тревожа за онова?) На мен ми се ще да се случи пак - след година, две, да стоя на друго място, да съм друг човек, който ще е една крачка по-близо до човека, който трябва да бъда.
сряда, 25 август 2010 г.
Фаталното отлагане
Защо отлагаме? Защо отлагаме нашето развитие? Защо отлагаме нашата работа, задачи, любов, приятелства, топли думи, извинения? Защо отлагаме нашия живот?
Аз самия съм жертва на тактиката на отлагането. Според мен на първо място стои една причина да правим тази фатална грешка - не разбираме. Не разбираме колко малко време имаме на този свят. Живота ни се вижда като нишка, отиваща в безкрая, и често не разбираме колко грешим, докато не се свие до малка, болезнена точка. А тогава може да е късно да го променим, защото сме отложили едно, две неща…
Един преподавател казал на учениците си - живейте до следващата седмица, сякаш това е последния семестър на вашия живот. Някои от тях се опитали да го направят, и изживели най-пълноценната седмица за години наред. Изведнъж всяко действие, което извършвали, станало важно, започнали да мислят за ценните неща, за времето, което имали, за това какво са, какво са постигнали в света, какво са направили с душата си. Казали на най-близките си, че ги обичат, прощавали на провинилите се спрямо тях, обърнали внимание на приятелите си.
Направили неща, които всеки човек е длъжен (за себе си, за собственото си самоуважение) да прави, които смятали за важни, но неспешни. Ако мислим, че живота е дълъг и ще прости нашето закъснение, можем да останем лошо изненадани. Само осъзнавайки нашето място в света, можем да изпълним действията си със сила, смисъл, да видим нашата цел. Да направим нещата както трябва.
Първата крачка, като всяко знание, е да го осъзнаем с ума си. Втората - с нещо, което е по-дълбоко, със сърцето си, душата си, наречето го както искате. Когато едно познание стигне там, стане част от човека, тогава той наистина знае. Знае че дните му са преброени и трябва да се отнася с тях като със скъп дар, даден му, за да изпълни целта си в този свят. И да действа както са действали най-великите на този свят - неотклонно към своята цел, даващи на хората около тях толкова, колкото могат да дадат.
Когато научим това със сърцето си, как можем да си позволим да отложим важното за утре?
Стивън Кови, навик 2 - започни с идеята за края.
Карлос Кастанеда, "Пътуване към Икстлан":
"Съсредоточи вниманието си върху теб и твоята смърт без угризения, без тъга, без тревога. Съсредоточи вниманието си върху факта, че нямаш време, и нека делата ти текат спокойно. Нека всяко твое дело бъде последната ти битка на земята. Само така делата ти ще бъдат справедливи и силни. В противен случай те ще бъдат, докато си жив, дела на един плах човек … Повечето хора скачат от едно дело на друго без никаква борба, без мисъл. Ловецът, напротив, преценява всеки ход и тъй като притежава вътрешно познание за смъртта си, продължава своя път разсъдливо, като че всяка негова постъпка е последната му битка … Ловецът отдава дължимото уважение на последната си битка. Съвсем естествено е последното му деяние на земата да бъде най-доброто, на което е способен".
randy pausch, Последната лекция:
http://www.youtube.com/watch?v=ji5_MqicxSo
Аз самия съм жертва на тактиката на отлагането. Според мен на първо място стои една причина да правим тази фатална грешка - не разбираме. Не разбираме колко малко време имаме на този свят. Живота ни се вижда като нишка, отиваща в безкрая, и често не разбираме колко грешим, докато не се свие до малка, болезнена точка. А тогава може да е късно да го променим, защото сме отложили едно, две неща…
Един преподавател казал на учениците си - живейте до следващата седмица, сякаш това е последния семестър на вашия живот. Някои от тях се опитали да го направят, и изживели най-пълноценната седмица за години наред. Изведнъж всяко действие, което извършвали, станало важно, започнали да мислят за ценните неща, за времето, което имали, за това какво са, какво са постигнали в света, какво са направили с душата си. Казали на най-близките си, че ги обичат, прощавали на провинилите се спрямо тях, обърнали внимание на приятелите си.
Направили неща, които всеки човек е длъжен (за себе си, за собственото си самоуважение) да прави, които смятали за важни, но неспешни. Ако мислим, че живота е дълъг и ще прости нашето закъснение, можем да останем лошо изненадани. Само осъзнавайки нашето място в света, можем да изпълним действията си със сила, смисъл, да видим нашата цел. Да направим нещата както трябва.
Първата крачка, като всяко знание, е да го осъзнаем с ума си. Втората - с нещо, което е по-дълбоко, със сърцето си, душата си, наречето го както искате. Когато едно познание стигне там, стане част от човека, тогава той наистина знае. Знае че дните му са преброени и трябва да се отнася с тях като със скъп дар, даден му, за да изпълни целта си в този свят. И да действа както са действали най-великите на този свят - неотклонно към своята цел, даващи на хората около тях толкова, колкото могат да дадат.
Когато научим това със сърцето си, как можем да си позволим да отложим важното за утре?
Стивън Кови, навик 2 - започни с идеята за края.
Карлос Кастанеда, "Пътуване към Икстлан":
"Съсредоточи вниманието си върху теб и твоята смърт без угризения, без тъга, без тревога. Съсредоточи вниманието си върху факта, че нямаш време, и нека делата ти текат спокойно. Нека всяко твое дело бъде последната ти битка на земята. Само така делата ти ще бъдат справедливи и силни. В противен случай те ще бъдат, докато си жив, дела на един плах човек … Повечето хора скачат от едно дело на друго без никаква борба, без мисъл. Ловецът, напротив, преценява всеки ход и тъй като притежава вътрешно познание за смъртта си, продължава своя път разсъдливо, като че всяка негова постъпка е последната му битка … Ловецът отдава дължимото уважение на последната си битка. Съвсем естествено е последното му деяние на земата да бъде най-доброто, на което е способен".
randy pausch, Последната лекция:
http://www.youtube.com/watch?v=ji5_MqicxSo
понеделник, 23 август 2010 г.
Важните десет процента
Част от живота се състои в това да се изкарат пари, и после да се изхарчат за всякакви всекидневни нужди и за развитие.
Но един въпрос е доста важен - как да се изхарчат точно тези пари?
Преди години взимах много добра заплата за възрастта си. Незнайно как обаче те не ми стигаха и даже съм взимал назаем някои от месеците. Сега знам готови формули и философии, които помагат на хората в управлението на техните финанси.
Помислете само - всеки ден парите изтичат от вас. Светът измисля всякакви хитроумни начини да привлече този източник на блага от вас, и вие се съгласявате с него. Харчим разумно и безумно, някой път и ние не знаем за какво. Само когато останем без пари, се сещаме за нуждите и и стисваме малкото банкноти. Новата за мен идея е, че когато се сдобием с пари, които сме спечелили не много лесно и не особено забавно - трябва да кажем "част от това е мое и за никой друг". Нито за играчки за 1 лев, нито за нов процесор, нито за колата - само за мен, семейството ми, бъдещето ми.
Т. Харв Екър, Джордж Клейсън - това са само 2-ма от многото автори, мислили за парите и техния поток през нас, който често ни оставя без сили и с празен портфейл. Т. Харв Екър, живеещ в сравнително богата държава като щатите, споделя своето 50% виждане - 50% харчи за всекидневни неща, 40% спестявай в различни фондове, с 10% си купи скъпи удоволствия - за да не забравяш за какво живееш :). Джордж Клейсън е на същото мнение - всеки месец спестявай не по-малко от 1/10 от дохода си.
В Бг е по-трудно да живееш с подобен на 50-те процента подход (е, познавам програмисти, които спокойно могат да си го позволят :) ). Но все пак 10% няма да наранят нашите нужди, а с времето ще може да се натрупа значителна сума. Аз бих казал така - сметнете своите месечни нужди, ако трябва следете за какво изтичат парите всеки ден в продължение на 2-3 месеца. Като се видят числата добре, човек ще знае къде трябва да отсече от разходите си и ще има ясна визия откъде да вземе 10-те процента. А 10% е задължителната сума. Всеки може да го направи. За хора с по-голям доход - те сигурно вече са сметнали своите нужди и спокойно могат да заделят 20-30%, даже 40% от доходите си.
Ако сте съгласни с мен и даже вече сте спестили някой-друг куп пари, идва следващия въпрос. Който ще дойде следващия път :)
Но един въпрос е доста важен - как да се изхарчат точно тези пари?
Преди години взимах много добра заплата за възрастта си. Незнайно как обаче те не ми стигаха и даже съм взимал назаем някои от месеците. Сега знам готови формули и философии, които помагат на хората в управлението на техните финанси.
Помислете само - всеки ден парите изтичат от вас. Светът измисля всякакви хитроумни начини да привлече този източник на блага от вас, и вие се съгласявате с него. Харчим разумно и безумно, някой път и ние не знаем за какво. Само когато останем без пари, се сещаме за нуждите и и стисваме малкото банкноти. Новата за мен идея е, че когато се сдобием с пари, които сме спечелили не много лесно и не особено забавно - трябва да кажем "част от това е мое и за никой друг". Нито за играчки за 1 лев, нито за нов процесор, нито за колата - само за мен, семейството ми, бъдещето ми.
Т. Харв Екър, Джордж Клейсън - това са само 2-ма от многото автори, мислили за парите и техния поток през нас, който често ни оставя без сили и с празен портфейл. Т. Харв Екър, живеещ в сравнително богата държава като щатите, споделя своето 50% виждане - 50% харчи за всекидневни неща, 40% спестявай в различни фондове, с 10% си купи скъпи удоволствия - за да не забравяш за какво живееш :). Джордж Клейсън е на същото мнение - всеки месец спестявай не по-малко от 1/10 от дохода си.
В Бг е по-трудно да живееш с подобен на 50-те процента подход (е, познавам програмисти, които спокойно могат да си го позволят :) ). Но все пак 10% няма да наранят нашите нужди, а с времето ще може да се натрупа значителна сума. Аз бих казал така - сметнете своите месечни нужди, ако трябва следете за какво изтичат парите всеки ден в продължение на 2-3 месеца. Като се видят числата добре, човек ще знае къде трябва да отсече от разходите си и ще има ясна визия откъде да вземе 10-те процента. А 10% е задължителната сума. Всеки може да го направи. За хора с по-голям доход - те сигурно вече са сметнали своите нужди и спокойно могат да заделят 20-30%, даже 40% от доходите си.
Ако сте съгласни с мен и даже вече сте спестили някой-друг куп пари, идва следващия въпрос. Който ще дойде следващия път :)
четвъртък, 12 август 2010 г.
Недостигнатия потенциал
Защо хората не достигат своя потенциал? Въпросът ми е интересен, защото напоследък се заглеждам в хората и виждам колко много повече могат да постигнат в професионално, финансово, междуличностно отношение, колко от тях могат да се развиват и страхотно хоби (пеене, рисуване, нещо креативно), но вместо това са в лоши взаимоотношения с околните, или се борят с финансови проблеми, или са депресирани, или просто бездействат.
Много хора ( в повечето случаи - по-умни и по-подготвени от мен) са се опитвали да помогнат и да отговорят на въпроса. Отговора е невероятно комплексен и със сигурност нямам поглед върху него. Някои от моите лични проблеми, които мога да видя, са: липса на контрол, не работя достатъчно, откъсвам се за дълго от действителността.
Да поговорим за липсата на контрол, и то върху емоциите. Много филми създават впечатлението, че ако сме влюбени в някой, чувстваме се депресирани, или нещо друго се е случило - нормално е това чувство да ни контролира, да ни обсебва част от времето, да ни подчинява. Съвсем погрешно виждане, според повечето "preachers of success" (Tony Robbins, John Kehoe, Brian Tracy). Ако искаме да ни контролират емоциите, те ще ни контролират. Ако искаме ние да ги контролираме - има начини. Да се поддържаме във върхово състояние, да мислим положително, да не отпадаме духом - всичко това е възможно, само трябва да се тренира. Лесно е да си в добро настроение когато всичко върви като по вода, но това е все едно да можеш да направиш 50 лицеви опори, а да ти се налага да направиш 5. Но когато дойдат истинските трудности - тогава трябва да се напънем да изградим тези емоционални мускули за добро настроение, за несломим дух. Тогава единствено можем да оттренираме тези мускули, да ги направим по-здрави, само тогава. Ако успеем да го направим един път, два пъти, три пъти - следващия път проблема пак ще изникне, но вместо да губим време в изпитване на излишни емоции, ще запретнем ръкави и ще се сборим с него. С доста по-голям шанс за успех.
Всъщност липсата на контрол на емоциите могат да доведат и до тези дълги паузи от действителността, бягство от реалното. Пример - срещнали сме проблема (раздяла, уволнение), и сме потопени в емоцията на отчаянието. Отново - това е наш избор. И тук ние избираме по-лесния вариант (аз съм част от този списък, но това се променя). Алкохол, компютърни игри, даже наркотици ще ни осигурят тази така "необходима" нереалност, разсейване. Ужасно трудно е в този момент да изправим гордо гръб, да изградим в ума си образа на желаната действителност, и да предприемем реални действия към него. Но това е, което трябва да се случи! Друг начин няма. Всъщност има, но там знаем края, и той е ужасен. Ако обаче успеем, това е 51-вата лицева опора, там е, където се изгражда реалната сила на характера. Ето едно филмче на Тони Робинс, даващо няколко техники за поддържането на върхово състояние (3 часа е, но си заслужава, забележителен човек):
The best from Tonny Robbins
Защо не работим достатъчно? Явно е от мързел. Или има и друго, малко по-подробно обяснение на думичката "мързел"? Случвало ли ви се е да станете сутрин, да потръпнете от неприятното чувство, че трябва да ходите на работа, и да се успите, просто защото нямате желание да се вдигнете от леглото? Не може да не ви се е случвало :) (пък може, но тогава май не трябва да четете този блог, ами да ми дадете няколко съвета :) ).
Защо се получава това? Мисля си, че има няколко причини:
1. работим неприятна за нас, но необходима работа
2. липсват ни цели
Аз лично мисля, че втората причина е най-важната. Целите ни дърпат към тях, а ние правим точно обратното -опитваме се да се избутаме от леглото. Помислете - даже работата да е неприятна, тя ни дава пари. Ако влагаме тези пари в обучение за нещо, което наистина ни харесва, и мислим за тази цел - приятното достигане на желаната квалификация (художник, сценарист, програмист), докато работим неистово за изкарването на тези пари, това няма ли да ни направи ли по-усърдни? Ако целта ни е издигане в същата тази работа, и всеки ден държим целта пред нас, всяка сутрин се събуждаме с мисълта за по-добрия ден, няма ли да вложим повече усилия? Аз не вярвам в "избутването на работния ден". Това е мъчителен процес, в който ценностите, работоспособността ни, съзнанието ни се руши и потъва в прах. Бутането изисква усилия, самата дума е неприятна, и не задава посоката. Ако имаме обезводнен човек, който едвам пълзи в пустинята, и всичко което вижда наоколо са дюни, мислите ли че ще продължи дълго да пълзи към следващата дюна? Но когато целта го е привлякла - окъпан в слънце оазис по средата на пустощта, тялото и съзнанието сами ще изтласкат човека до там. Хубавото е, че нашата цел не зависи от външни обстоятелства (съществуването й или не), сами можем/трябва да изградим оазиса в нашето съзнание.
"Дръж своята цел пред теб, и всичко останало ще се погрижи за себе си".
Много хора ( в повечето случаи - по-умни и по-подготвени от мен) са се опитвали да помогнат и да отговорят на въпроса. Отговора е невероятно комплексен и със сигурност нямам поглед върху него. Някои от моите лични проблеми, които мога да видя, са: липса на контрол, не работя достатъчно, откъсвам се за дълго от действителността.
Да поговорим за липсата на контрол, и то върху емоциите. Много филми създават впечатлението, че ако сме влюбени в някой, чувстваме се депресирани, или нещо друго се е случило - нормално е това чувство да ни контролира, да ни обсебва част от времето, да ни подчинява. Съвсем погрешно виждане, според повечето "preachers of success" (Tony Robbins, John Kehoe, Brian Tracy). Ако искаме да ни контролират емоциите, те ще ни контролират. Ако искаме ние да ги контролираме - има начини. Да се поддържаме във върхово състояние, да мислим положително, да не отпадаме духом - всичко това е възможно, само трябва да се тренира. Лесно е да си в добро настроение когато всичко върви като по вода, но това е все едно да можеш да направиш 50 лицеви опори, а да ти се налага да направиш 5. Но когато дойдат истинските трудности - тогава трябва да се напънем да изградим тези емоционални мускули за добро настроение, за несломим дух. Тогава единствено можем да оттренираме тези мускули, да ги направим по-здрави, само тогава. Ако успеем да го направим един път, два пъти, три пъти - следващия път проблема пак ще изникне, но вместо да губим време в изпитване на излишни емоции, ще запретнем ръкави и ще се сборим с него. С доста по-голям шанс за успех.
Всъщност липсата на контрол на емоциите могат да доведат и до тези дълги паузи от действителността, бягство от реалното. Пример - срещнали сме проблема (раздяла, уволнение), и сме потопени в емоцията на отчаянието. Отново - това е наш избор. И тук ние избираме по-лесния вариант (аз съм част от този списък, но това се променя). Алкохол, компютърни игри, даже наркотици ще ни осигурят тази така "необходима" нереалност, разсейване. Ужасно трудно е в този момент да изправим гордо гръб, да изградим в ума си образа на желаната действителност, и да предприемем реални действия към него. Но това е, което трябва да се случи! Друг начин няма. Всъщност има, но там знаем края, и той е ужасен. Ако обаче успеем, това е 51-вата лицева опора, там е, където се изгражда реалната сила на характера. Ето едно филмче на Тони Робинс, даващо няколко техники за поддържането на върхово състояние (3 часа е, но си заслужава, забележителен човек):
The best from Tonny Robbins
Защо не работим достатъчно? Явно е от мързел. Или има и друго, малко по-подробно обяснение на думичката "мързел"? Случвало ли ви се е да станете сутрин, да потръпнете от неприятното чувство, че трябва да ходите на работа, и да се успите, просто защото нямате желание да се вдигнете от леглото? Не може да не ви се е случвало :) (пък може, но тогава май не трябва да четете този блог, ами да ми дадете няколко съвета :) ).
Защо се получава това? Мисля си, че има няколко причини:
1. работим неприятна за нас, но необходима работа
2. липсват ни цели
Аз лично мисля, че втората причина е най-важната. Целите ни дърпат към тях, а ние правим точно обратното -опитваме се да се избутаме от леглото. Помислете - даже работата да е неприятна, тя ни дава пари. Ако влагаме тези пари в обучение за нещо, което наистина ни харесва, и мислим за тази цел - приятното достигане на желаната квалификация (художник, сценарист, програмист), докато работим неистово за изкарването на тези пари, това няма ли да ни направи ли по-усърдни? Ако целта ни е издигане в същата тази работа, и всеки ден държим целта пред нас, всяка сутрин се събуждаме с мисълта за по-добрия ден, няма ли да вложим повече усилия? Аз не вярвам в "избутването на работния ден". Това е мъчителен процес, в който ценностите, работоспособността ни, съзнанието ни се руши и потъва в прах. Бутането изисква усилия, самата дума е неприятна, и не задава посоката. Ако имаме обезводнен човек, който едвам пълзи в пустинята, и всичко което вижда наоколо са дюни, мислите ли че ще продължи дълго да пълзи към следващата дюна? Но когато целта го е привлякла - окъпан в слънце оазис по средата на пустощта, тялото и съзнанието сами ще изтласкат човека до там. Хубавото е, че нашата цел не зависи от външни обстоятелства (съществуването й или не), сами можем/трябва да изградим оазиса в нашето съзнание.
"Дръж своята цел пред теб, и всичко останало ще се погрижи за себе си".
сряда, 4 август 2010 г.
Проваления план
Случвало ли ви се е да си наумите, че трябва да си направите план, за да сте по-организирани, впоследствие да си измислите план, да го разпишете и … нищо да не свършите от него? На мен точно това ми се случи последната седмица.
Защо не свърших много от задачите, които си бях поставил? Това беше първия ми опит за седмичен план. Още в началото ми беше трудно да го правя (сякаш бях първокласник, пълнещ тетрадката с ченгелчета). Като цяло - неловко. Резултата (плана) беше съмнителен, но все пак беше нещо, някакво начало. И въпреки че го имах налице и се сверявах с него, не успях да го постигна (около 50% от него беше неизпълнен).
Някои забелязани от мен грешки при плана:
1. Не всички събития в него бяха сигурни (най-малкото имаше непотвърдени срещи)
2. спешните, важни, всекидневни събития не бяха правилно отбелязани (като продължителност и време) - даже направо пропусках някои от тях, защото бяха там по подразбиране
3. не обърнах внимание на всички мои задължения
4. Не всяка сутрин имах досег с плана, за да си го припомня, съответно всякакви спешни задачи отклоняваха вниманието ми.
Ясно е, че първия път няма да стане. Грешките са допуснати, анализа е направен, време е за следващия план и следващите грешки! :)
Защо не свърших много от задачите, които си бях поставил? Това беше първия ми опит за седмичен план. Още в началото ми беше трудно да го правя (сякаш бях първокласник, пълнещ тетрадката с ченгелчета). Като цяло - неловко. Резултата (плана) беше съмнителен, но все пак беше нещо, някакво начало. И въпреки че го имах налице и се сверявах с него, не успях да го постигна (около 50% от него беше неизпълнен).
Някои забелязани от мен грешки при плана:
1. Не всички събития в него бяха сигурни (най-малкото имаше непотвърдени срещи)
2. спешните, важни, всекидневни събития не бяха правилно отбелязани (като продължителност и време) - даже направо пропусках някои от тях, защото бяха там по подразбиране
3. не обърнах внимание на всички мои задължения
4. Не всяка сутрин имах досег с плана, за да си го припомня, съответно всякакви спешни задачи отклоняваха вниманието ми.
Ясно е, че първия път няма да стане. Грешките са допуснати, анализа е направен, време е за следващия план и следващите грешки! :)
неделя, 1 август 2010 г.
Четирите квадранта
Четирите квадранта.
"7-те навика на високоефективните хора". Трябва да призная, че където и отворя на тази книга, виждам изброени проблеми, с които съм се сблъсквал (почти всеки се е сблъсквал), както и решението на автора за тях.
Обикновено това са проблеми, които извират от самата същност на човека и взаимоотношенията му с околните. Решенията не са лесни, нито бързи.
Нека да поговорим за времето. От сутрин, когато станем, до (късно) вечер, когато лягаме, ние работим над някоя задача (е, някой път стоим и мислим, пък когато се погледнем - само стоим - шопска поговорка :) ). Често хората живеят в рутината си, без да правят опит да организират времето си, да правят краткосрочни и дългосрочни планове, а даже когато опитваме - проваляме се веднъж, втори път и решаваме че няма смисъл.
Кови също е мислил над този проблем (и съм му благодарен). Разделя времето на 4 квадранта според два признака - спешно и важно.
Спешно - Неспешно и Важно-Неважно.
Примери: спешни и важни неща
- крайни сроков на проекти
- кризи (бъбречни, колата спира да работи, всякакви други)
- поради липсата на финансова независимост, вкарване на пари в месечния бюджет
Спешни и НЕважни неща:
- телефона звъни
- някой ти е пратил мейл с нещо не особено критично за теб, иска бърз отговор
- някой иска да чати с теб в този момент
С други думи - това са нечии други приоритети. Нищо свързано с ценностите, които са обусловени вътре в човека, нищо свързано с личните приоритети.
II и IV квадрант са неспешните неща. IV e квадранта и на маловажните неща (да погледаш телевизия, да се ровиш безцелно в интернет, изобщо - да си губиш времето стабилно :) ).
Когато направих този списък и погледнах последната седмица, осъзнах че почти винаги съм в Спешните квадранти, или в маловажния 4-ти квадрант на удоволствията. Пропускането на втори квадрант е убийство за какъвто и да е успех! Да живееш само в спешните квадранти значи да живееш непрекъснато в някаква криза (дали ще е със здравето, работата, колата, семейството) - все някъде ще гониш възникнал проблем.
Какво се случва във втори квадрант (важния квадрант, но този който винаги можеш да отложиш за утре)? Ето някои от нещата, които ми хрумват:
1. Изграждане на взаимоотношения - да звъннеш на стар приятел, да обърнеш внимание на човека до теб, да помогнеш с нещо на друг.
2. Профилактика - смени маслото и филтрите на колата, отиди на медицински преглед, почисти къщата си.
3. Работа върху дългосрочни задачи/проекти
4. Подготовка
5. Образование
Тези дейности дават нещо на другите около вас, предотвратяват тежки проблеми, дават невероятни резултати след година две. На мен специално профилактиката ми е проблем. Патил съм си от това. Много хора пък, свършили задачите от спешните квадранти, изпадат в безтегловност и се впускат в гледане на телевизия и сериали от интернет, стоене пред Facebook, т.н. (все IV квадрант).
След като стигнах до по-важния въпрос - защо да променя?, трябва да отговоря на следващия - как?
За това - следващия път. А ако не ви се чака - горещо препоръчвам книгата! С всяка следваща страница ми се вдига в класацията.
"7-те навика на високоефективните хора". Трябва да призная, че където и отворя на тази книга, виждам изброени проблеми, с които съм се сблъсквал (почти всеки се е сблъсквал), както и решението на автора за тях.
Обикновено това са проблеми, които извират от самата същност на човека и взаимоотношенията му с околните. Решенията не са лесни, нито бързи.
Нека да поговорим за времето. От сутрин, когато станем, до (късно) вечер, когато лягаме, ние работим над някоя задача (е, някой път стоим и мислим, пък когато се погледнем - само стоим - шопска поговорка :) ). Често хората живеят в рутината си, без да правят опит да организират времето си, да правят краткосрочни и дългосрочни планове, а даже когато опитваме - проваляме се веднъж, втори път и решаваме че няма смисъл.
Кови също е мислил над този проблем (и съм му благодарен). Разделя времето на 4 квадранта според два признака - спешно и важно.
Спешно - Неспешно и Важно-Неважно.
Примери: спешни и важни неща
- крайни сроков на проекти
- кризи (бъбречни, колата спира да работи, всякакви други)
- поради липсата на финансова независимост, вкарване на пари в месечния бюджет
Спешни и НЕважни неща:
- телефона звъни
- някой ти е пратил мейл с нещо не особено критично за теб, иска бърз отговор
- някой иска да чати с теб в този момент
С други думи - това са нечии други приоритети. Нищо свързано с ценностите, които са обусловени вътре в човека, нищо свързано с личните приоритети.
II и IV квадрант са неспешните неща. IV e квадранта и на маловажните неща (да погледаш телевизия, да се ровиш безцелно в интернет, изобщо - да си губиш времето стабилно :) ).
Когато направих този списък и погледнах последната седмица, осъзнах че почти винаги съм в Спешните квадранти, или в маловажния 4-ти квадрант на удоволствията. Пропускането на втори квадрант е убийство за какъвто и да е успех! Да живееш само в спешните квадранти значи да живееш непрекъснато в някаква криза (дали ще е със здравето, работата, колата, семейството) - все някъде ще гониш възникнал проблем.
Какво се случва във втори квадрант (важния квадрант, но този който винаги можеш да отложиш за утре)? Ето някои от нещата, които ми хрумват:
1. Изграждане на взаимоотношения - да звъннеш на стар приятел, да обърнеш внимание на човека до теб, да помогнеш с нещо на друг.
2. Профилактика - смени маслото и филтрите на колата, отиди на медицински преглед, почисти къщата си.
3. Работа върху дългосрочни задачи/проекти
4. Подготовка
5. Образование
Тези дейности дават нещо на другите около вас, предотвратяват тежки проблеми, дават невероятни резултати след година две. На мен специално профилактиката ми е проблем. Патил съм си от това. Много хора пък, свършили задачите от спешните квадранти, изпадат в безтегловност и се впускат в гледане на телевизия и сериали от интернет, стоене пред Facebook, т.н. (все IV квадрант).
След като стигнах до по-важния въпрос - защо да променя?, трябва да отговоря на следващия - как?
За това - следващия път. А ако не ви се чака - горещо препоръчвам книгата! С всяка следваща страница ми се вдига в класацията.
сряда, 28 юли 2010 г.
Пълната чаша
Нека да поговорим за информацията. Тя буквално лети навсякъде около нас, залива ни, понякога даже ни дави. Отваряме ФБ, отваряме някой новинарски сайт, пускаме телевизора, даже като вървим по улицата ние сме облъчвани с информация. Нужно ли ни е това?
Вътрешно повечето хора усещат, че това количество данни изобщо не е нужно на един беден мозък, опитващ се да изгради все пак и някакви собствени мисли, ценности. Ние сме се научили да филтрираме, отсяваме, отхвърляме на момента 90% от цялата тази информация. Това е изключително полезно за нашия мозък (не искаме да прегрее като пренатоварен процесор, нали?) Но това създава един проблем - в комуникацията. Даже когато говорим с хората, много от нас вътрешно пресяват количеството информация, поето през деня, а изслушваме човека с половин ухо, и на всичкото отгоре ето какво ни казва вътрешния глас докато "слушаме":
Това го знам…
Това не е вярно, четох вестника вчера…
Интересно, но май нямам време за това…
Това го знам…
Уу, че интересни обеци…. (това обикновено не са мъже)
А това изобщо не е интересно….
Нашата чаша е пълна! Догоре! Ако искате го наречете някак по друг начин - кладенец, капацитет - ние се опитваме да го запълним целия… и успяваме. С абсолютно ненужни неща, с приоритизираната информация на някой друг, с "Листопад" или "Lost", с няколкото стотин снимки от сватбата на някой, който не познаваме, с нечии други мисли! А отказваме да изслушаме човека до нас.
Хората се опитват да бягат от това по различни начини - ходят на йога, медитират, слагат си слушалките и надуват силно музиката (между другото, просто още информация). Не казвам че това не върши работа, напротив. Всеки намира някакъв начин.
За себе си ще се опитвам да направя едно нещо - всеки път, когато седна да говоря с някой друг, да изпразня чашата. Аз не знам нищо, не помня нищо - тогава ще мога да разбера човека както трябва.
PS. А ето и едно клипче донякъде свързано с темата:
Предговор
Здравейте,
Как започнах този блог? Случи се след като си зададох въпроса, който всеки уважаващ себе си бъдещ блогър трябва да зададе: "мога ли да съм полезен на някой?" Вгледах се в себе си и открих редица проблеми (неорганизираност, лесна избухливост, недобри взаимоотношения с хората, по-лошите недостатъци ще ги пропусна) и грейнах - тъй като съм такъв сбор от проблеми, значи всеки може да открие нещичко и за него.
Това е историята за войната на един човек срещу неговите слабости. Краят, между другото, не е ясен, но ще е по-добър от началото.
Как започнах този блог? Случи се след като си зададох въпроса, който всеки уважаващ себе си бъдещ блогър трябва да зададе: "мога ли да съм полезен на някой?" Вгледах се в себе си и открих редица проблеми (неорганизираност, лесна избухливост, недобри взаимоотношения с хората, по-лошите недостатъци ще ги пропусна) и грейнах - тъй като съм такъв сбор от проблеми, значи всеки може да открие нещичко и за него.
Това е историята за войната на един човек срещу неговите слабости. Краят, между другото, не е ясен, но ще е по-добър от началото.
Абонамент за:
Публикации (Atom)