В миналия си пост разсъждавах за щастието и ежедневието. Мисля, че първата крачка към щастието е да се освободим от сивото еднообразие.
Като кажа това, сигурно повечето хора си представят плаж с палмички, или нещо от сорта. Всъщност имам предвид да извършим неща, които като правим за пръв път, се чувстваме неприятно.
Пример: първия път когато човек кара ски, обикновено е ужасно. Той е излязъл от своята зона на комфорт, от уютната, топла стая, отишъл е на мокро, много студено място, където се опитва всячески да се контузи. Но когато обаче човек свикне с това - хората не могат да се наситят на изживяването, на свободното спускане, свободата, красотата - така де, схванахте идеята. Човек преодолява първоначалното силно усещане на дискомфорт, за да успее да прибави новото изживяване към своята зона на познати, удобни места.
Първия път, когато отива на детска градина, когато момче заговаря непознато момиче, когато човек се учи да плува, когато влиза на нова работа - всичко това го тласка извън тази зона. Новите обстоятелства го карат да мисли, да изживява, да научи нови неща. Когато излиза от зоната, той расте. Расте емоционално, интелектуално, физически.
Простички изводи, но някой път гледаме живота си и когато видим как последните месеци са един низ от прибирания у дома, с бира в ръка пред телевизора, веднъж в седмицата на кръчма (с бира) с познатите от 10 години, едни и същи приказки, едни и същи спорове - къде тогава е растежа? Добре, ако преценим, че не ни трябва повече растеж - тогава няма нужда и от тези "неприятни" нови изживявания. Но засега не виждам смисъл в съществуването без разтеж, безсмисленото оцеляване. Може и да си променя възгледите след години - отново ми се струва малко вероятно. За мен е атомарна истина (мат. - аксиома ;)), че човек трябва да се развива.
А развитието не става в уют. Уютно е и в утробата на майката, но никой не остава там.
понеделник, 25 октомври 2010 г.
сряда, 20 октомври 2010 г.
Щастието
Какво значи човек да не е щастлив?
Нека да погледнем обратното - какво значи да е щастлив? Често щастието идва когато дълго време е липсвало нещо (човек е бил самотен, намерил е приятел, нямал е пари - намерил е добра работа). Човек е имал нужда от нещо - постигнал го е. Той се стреми към нещо, тръгва към него и го достига - чувства се удовлетворен. Какво всъщност прави нуждата - тя ни дава цел, посока. Моето лично мнение е, че само когато се стремим към нещо, живеем наистина.
Именно за това игрите (спортни, на карти, компютърни) са толкова популярни - те дават временна цел на хората, които иначе живеят скучно ежедневие, работещи работа заради парите, не заради целта си. Временно оцветяват живота, дават му лесно постижима цел, дават му и удовлетворение (кратко), когато я постигнат. "Човек е наистина човек, когато играе".
Но истинското щастие лежи в трудностите, в тяхното преодоляване. Може би затова то се проявява толкова рядко, и първо човек се чувства наистина нещастен и притиснат от обстоятелствата, преди да може да ги отхвърли и да достигне желаното.
Така че, какво всъщност е нещастието? То може да бъде непостигането на желаната цел - което според мен е поучително, дали защото човека не е правил каквото трябва за да я постигне, дали защото целта не си е струвала. Дали защото това е просто временното състояние преди постигане на успеха, правещ го още по-сладък. От това нещастие човек излиза друг, една стъпка напред в сравнение със старото си аз. Това нещастие ще го научи на нещо. По-страшно е сивото нещастие - да живееш живота си отпуснат по течението, без да имаш особени стремежи, всяка вечер седнал пред телевизора с бира в ръка, за момент забравил за какво всъщност живеещ, всеки ден ходещ на работа, забравил за какво всъщност работиш, всеки ден съжителстващ с някой, забравил защо всъщност живееш с него.
Нека да погледнем обратното - какво значи да е щастлив? Често щастието идва когато дълго време е липсвало нещо (човек е бил самотен, намерил е приятел, нямал е пари - намерил е добра работа). Човек е имал нужда от нещо - постигнал го е. Той се стреми към нещо, тръгва към него и го достига - чувства се удовлетворен. Какво всъщност прави нуждата - тя ни дава цел, посока. Моето лично мнение е, че само когато се стремим към нещо, живеем наистина.
Именно за това игрите (спортни, на карти, компютърни) са толкова популярни - те дават временна цел на хората, които иначе живеят скучно ежедневие, работещи работа заради парите, не заради целта си. Временно оцветяват живота, дават му лесно постижима цел, дават му и удовлетворение (кратко), когато я постигнат. "Човек е наистина човек, когато играе".
Но истинското щастие лежи в трудностите, в тяхното преодоляване. Може би затова то се проявява толкова рядко, и първо човек се чувства наистина нещастен и притиснат от обстоятелствата, преди да може да ги отхвърли и да достигне желаното.
Така че, какво всъщност е нещастието? То може да бъде непостигането на желаната цел - което според мен е поучително, дали защото човека не е правил каквото трябва за да я постигне, дали защото целта не си е струвала. Дали защото това е просто временното състояние преди постигане на успеха, правещ го още по-сладък. От това нещастие човек излиза друг, една стъпка напред в сравнение със старото си аз. Това нещастие ще го научи на нещо. По-страшно е сивото нещастие - да живееш живота си отпуснат по течението, без да имаш особени стремежи, всяка вечер седнал пред телевизора с бира в ръка, за момент забравил за какво всъщност живеещ, всеки ден ходещ на работа, забравил за какво всъщност работиш, всеки ден съжителстващ с някой, забравил защо всъщност живееш с него.
сряда, 13 октомври 2010 г.
Ентусиазмът
Ентусиазмът. Когато човек се опитва да работи за себе си, без да му е осигурена заплата, когато се опитва да постигне нещо, когато е тръгнал към някаква цел: тогава това е най-важното нещо! Без него нищо няма да стане.
Не може да не сте се чувствали така, сякаш горите отвътре, сякаш всичко се подрежда, намерили сте своя път, заредени сте докрай с ентусиазъм. Това е (ще открадна метафората от една лекция) сякаш вие сте кола, и сте качили оборотите на пет хиляди (за тези които не карат - две е нормалното). При такива обороти двигателя ще работи час (за човек - два дена), и ще угасне. Просто няма как да се поддържа такъв ентусиазъм - човек не се държи нормално, неговите познати ще го мислят за луд, трескав е, непоследователен. Важно е да се поддържа константен, умерен ентусиазъм.
Но по-вероятно е другата крайност - ентусиазма да изтече. При мен изтича честичко. Ако се събудите сутрин, станете от леглото, и се замислите - абе що ставам? - сигурен признак на изтекъл ентусиазъм. Ако работите за това, което искате, но непрестанно мислите за неуспеха - отново. Ако сте забравили защо работите - пак. Естественото състояние на ентусиазма е неконстантно - качвате го високо, после постепенно той започва да се топи. Ако не му обръщате внимание - той ще се изпари. Хм. Как се поддържа той високо?
За какво ни трябва той всъщност? Случая обикновено е когато гоним някаква цел. Помислете си за своята цел (ако имате цел разбира се, ако нямате - … абе по-добре да имате ;) ). Тя достатъчно ли е емоциално обвързана с вас? Какво ще чувствате ако сте я постигнали? Има ли поне няколко аспекта в живота ви, които ще са по-добри, ако я постигнете? Скоро четох какво беше написала една жена за своята цел и какво ще се случи, когато бъде постигната. Беше толкова подробно и цветно, толкова добре описано, разбрах мигновено че така трябва да бъде описана всяка една голяма цел в нашия живот. Самото четене на нейното виждане за целта ме зареди с ентусиазъм. Представям си колко по-силно е това чувство при нея.
Целите и мисленето за тях (ако са стойностни) са нещо, което ни зареждат с ентусиазъм.
Успехът също зарежда с ентусиазъм. Малките стъпки към голямата цел са пълни с малки успехи. Те са втория ключ към ентусиазма! Обикновено те са постигнати когато човек е влязъл във върхова форма - емоционално, психически. Ако ги забравим - малко вероятно е пак да ги повторим, когато не сме в тази форма. Но припомнянето им ни зарежда, доближава ни до състоянието, в което трябва да сме за успеха. Припомнянето на тези успехи зарежда ентусиазма ни.
Не може да не сте се чувствали така, сякаш горите отвътре, сякаш всичко се подрежда, намерили сте своя път, заредени сте докрай с ентусиазъм. Това е (ще открадна метафората от една лекция) сякаш вие сте кола, и сте качили оборотите на пет хиляди (за тези които не карат - две е нормалното). При такива обороти двигателя ще работи час (за човек - два дена), и ще угасне. Просто няма как да се поддържа такъв ентусиазъм - човек не се държи нормално, неговите познати ще го мислят за луд, трескав е, непоследователен. Важно е да се поддържа константен, умерен ентусиазъм.
Но по-вероятно е другата крайност - ентусиазма да изтече. При мен изтича честичко. Ако се събудите сутрин, станете от леглото, и се замислите - абе що ставам? - сигурен признак на изтекъл ентусиазъм. Ако работите за това, което искате, но непрестанно мислите за неуспеха - отново. Ако сте забравили защо работите - пак. Естественото състояние на ентусиазма е неконстантно - качвате го високо, после постепенно той започва да се топи. Ако не му обръщате внимание - той ще се изпари. Хм. Как се поддържа той високо?
За какво ни трябва той всъщност? Случая обикновено е когато гоним някаква цел. Помислете си за своята цел (ако имате цел разбира се, ако нямате - … абе по-добре да имате ;) ). Тя достатъчно ли е емоциално обвързана с вас? Какво ще чувствате ако сте я постигнали? Има ли поне няколко аспекта в живота ви, които ще са по-добри, ако я постигнете? Скоро четох какво беше написала една жена за своята цел и какво ще се случи, когато бъде постигната. Беше толкова подробно и цветно, толкова добре описано, разбрах мигновено че така трябва да бъде описана всяка една голяма цел в нашия живот. Самото четене на нейното виждане за целта ме зареди с ентусиазъм. Представям си колко по-силно е това чувство при нея.
Целите и мисленето за тях (ако са стойностни) са нещо, което ни зареждат с ентусиазъм.
Успехът също зарежда с ентусиазъм. Малките стъпки към голямата цел са пълни с малки успехи. Те са втория ключ към ентусиазма! Обикновено те са постигнати когато човек е влязъл във върхова форма - емоционално, психически. Ако ги забравим - малко вероятно е пак да ги повторим, когато не сме в тази форма. Но припомнянето им ни зарежда, доближава ни до състоянието, в което трябва да сме за успеха. Припомнянето на тези успехи зарежда ентусиазма ни.
сряда, 6 октомври 2010 г.
Спирачката
Спирачките наричам нещата, които ми пречат - или ме спират - от това да се отклоня от целта си.
В момента целта ми е да ставам рано. Знам, че сам (без да имам никаква нужда от това) ще ми е ужасно трудно. От друга страна знам, че това ще е стъпка напред за мен, която ще ми освободи време за важни неща, в които ще се развивам (работа, писане, комуникации) и ще ме освободи от маловажни (пиене, компютърни игри), които ме дърпат назад (поне в моя актуален мироглед).
Спирачката - 15 лева сменят притежателя си всяка сутрин, в която се успя. Не вярвах много, че това ще подейства, но даде значителни резултати - още като отворя очи, и се чудя дали не съм обеднял с 15 лева. Това не ми пречи да спя до 6:59 (рискувайки леко) и да се мятам в леглото 1 час преди това, но все пак в 7:00 съм на линия. Неприятно е, даже стресово първата седмица, но върши работа. А целта е да се свикне веднъж - един месец такова ставане, човек след това ще се освободи от навика трудно.
На мой приятел му бяха обещани значителни пари, ако завърши, от неговите роднини. И изведнъж - магия - с 3 годишно закъснение, човека завършва отраз. Защо? Та той ще загуби няколко хиляди лева от мързел! Това ако не е спирачка!
Наистина мисля, че метода е ефикасен. Създавайки изкуствена нужда за развитие в някаква насока, аз намирам сили да се променя. Неволята учи. А според мен едва по-късно ще осъзная и реалната нужда, която съм имал - едва когато видя реалния напредък и от неговото място се погледна назад. (не ви ли се е случвало да се погледнете години назад, и да си кажете - колко глупав съм бил да правя това/ да се тревожа за онова?) На мен ми се ще да се случи пак - след година, две, да стоя на друго място, да съм друг човек, който ще е една крачка по-близо до човека, който трябва да бъда.
В момента целта ми е да ставам рано. Знам, че сам (без да имам никаква нужда от това) ще ми е ужасно трудно. От друга страна знам, че това ще е стъпка напред за мен, която ще ми освободи време за важни неща, в които ще се развивам (работа, писане, комуникации) и ще ме освободи от маловажни (пиене, компютърни игри), които ме дърпат назад (поне в моя актуален мироглед).
Спирачката - 15 лева сменят притежателя си всяка сутрин, в която се успя. Не вярвах много, че това ще подейства, но даде значителни резултати - още като отворя очи, и се чудя дали не съм обеднял с 15 лева. Това не ми пречи да спя до 6:59 (рискувайки леко) и да се мятам в леглото 1 час преди това, но все пак в 7:00 съм на линия. Неприятно е, даже стресово първата седмица, но върши работа. А целта е да се свикне веднъж - един месец такова ставане, човек след това ще се освободи от навика трудно.
На мой приятел му бяха обещани значителни пари, ако завърши, от неговите роднини. И изведнъж - магия - с 3 годишно закъснение, човека завършва отраз. Защо? Та той ще загуби няколко хиляди лева от мързел! Това ако не е спирачка!
Наистина мисля, че метода е ефикасен. Създавайки изкуствена нужда за развитие в някаква насока, аз намирам сили да се променя. Неволята учи. А според мен едва по-късно ще осъзная и реалната нужда, която съм имал - едва когато видя реалния напредък и от неговото място се погледна назад. (не ви ли се е случвало да се погледнете години назад, и да си кажете - колко глупав съм бил да правя това/ да се тревожа за онова?) На мен ми се ще да се случи пак - след година, две, да стоя на друго място, да съм друг човек, който ще е една крачка по-близо до човека, който трябва да бъда.
Абонамент за:
Публикации (Atom)