Зоната на комфорт

В миналия си пост разсъждавах за щастието и ежедневието. Мисля, че първата крачка към щастието е да се освободим от сивото еднообразие.
Като кажа това, сигурно повечето хора си представят плаж с палмички, или нещо от сорта. Всъщност имам предвид да извършим неща, които като правим за пръв път, се чувстваме неприятно.
Пример: първия път когато човек кара ски, обикновено е ужасно. Той е излязъл от своята зона на комфорт, от уютната, топла стая, отишъл е на мокро, много студено място, където се опитва всячески да се контузи. Но когато обаче човек свикне с това - хората не могат да се наситят на изживяването, на свободното спускане, свободата, красотата - така де, схванахте идеята. Човек преодолява първоначалното силно усещане на дискомфорт, за да успее да прибави новото изживяване към своята зона на познати, удобни места.
Първия път, когато отива на детска градина, когато момче заговаря непознато момиче, когато човек се учи да плува, когато влиза на нова работа - всичко това го тласка извън тази зона. Новите обстоятелства го карат да мисли, да изживява, да научи нови неща. Когато излиза от зоната, той расте. Расте емоционално, интелектуално, физически.

Простички изводи, но някой път гледаме живота си и когато видим как последните месеци са един низ от прибирания у дома, с бира в ръка пред телевизора, веднъж в седмицата на кръчма (с бира) с познатите от 10 години, едни и същи приказки, едни и същи спорове - къде тогава е растежа? Добре, ако преценим, че не ни трябва повече растеж - тогава няма нужда и от тези "неприятни" нови изживявания. Но засега не виждам смисъл в съществуването без разтеж, безсмисленото оцеляване. Може и да си променя възгледите след години - отново ми се струва малко вероятно. За мен е атомарна истина (мат. - аксиома ;)), че човек трябва да се развива.
А развитието не става в уют. Уютно е и в утробата на майката, но никой не остава там.