Недостигнатия потенциал

Защо хората не достигат своя потенциал? Въпросът ми е интересен, защото напоследък се заглеждам в хората и виждам колко много повече могат да постигнат в професионално, финансово, междуличностно отношение, колко от тях могат да се развиват и страхотно хоби (пеене, рисуване, нещо креативно), но вместо това са в лоши взаимоотношения с околните, или се борят с финансови проблеми, или са депресирани, или просто бездействат.

Много хора ( в повечето случаи - по-умни и по-подготвени от мен) са се опитвали да помогнат и да отговорят на въпроса. Отговора е невероятно комплексен и със сигурност нямам поглед върху него. Някои от моите лични проблеми, които мога да видя, са: липса на контрол, не работя достатъчно, откъсвам се за дълго от действителността.

Да поговорим за липсата на контрол, и то върху емоциите. Много филми създават впечатлението, че ако сме влюбени в някой, чувстваме се депресирани, или нещо друго се е случило - нормално е това чувство да ни контролира, да ни обсебва част от времето, да ни подчинява. Съвсем погрешно виждане, според повечето "preachers of success" (Tony Robbins, John Kehoe, Brian Tracy). Ако искаме да ни контролират емоциите, те ще ни контролират. Ако искаме ние да ги контролираме - има начини. Да се поддържаме във върхово състояние, да мислим положително, да не отпадаме духом - всичко това е възможно, само трябва да се тренира. Лесно е да си в добро настроение когато всичко върви като по вода, но това е все едно да можеш да направиш 50 лицеви опори, а да ти се налага да направиш 5. Но когато дойдат истинските трудности - тогава трябва да се напънем да изградим тези емоционални мускули за добро настроение, за несломим дух. Тогава единствено можем да оттренираме тези мускули, да ги направим по-здрави, само тогава. Ако успеем да го направим един път, два пъти, три пъти - следващия път проблема пак ще изникне, но вместо да губим време в изпитване на излишни емоции, ще запретнем ръкави и ще се сборим с него. С доста по-голям шанс за успех.

Всъщност липсата на контрол на емоциите могат да доведат и до тези дълги паузи от действителността, бягство от реалното. Пример - срещнали сме проблема (раздяла, уволнение), и сме потопени в емоцията на отчаянието. Отново - това е наш избор. И тук ние избираме по-лесния вариант (аз съм част от този списък, но това се променя). Алкохол, компютърни игри, даже наркотици ще ни осигурят тази така "необходима" нереалност, разсейване. Ужасно трудно е в този момент да изправим гордо гръб, да изградим в ума си образа на желаната действителност, и да предприемем реални действия към него. Но това е, което трябва да се случи! Друг начин няма. Всъщност има, но там знаем края, и той е ужасен. Ако обаче успеем, това е 51-вата лицева опора, там е, където се изгражда реалната сила на характера. Ето едно филмче на Тони Робинс, даващо няколко техники за поддържането на върхово състояние (3 часа е, но си заслужава, забележителен човек):
The best from Tonny Robbins

Защо не работим достатъчно? Явно е от мързел. Или има и друго, малко по-подробно обяснение на думичката "мързел"? Случвало ли ви се е да станете сутрин, да потръпнете от неприятното чувство, че трябва да ходите на работа, и да се успите, просто защото нямате желание да се вдигнете от леглото? Не може да не ви се е случвало :) (пък може, но тогава май не трябва да четете този блог, ами да ми дадете няколко съвета :) ).
Защо се получава това? Мисля си, че има няколко причини:
1. работим неприятна за нас, но необходима работа
2. липсват ни цели

Аз лично мисля, че втората причина е най-важната. Целите ни дърпат към тях, а ние правим точно обратното -опитваме се да се избутаме от леглото. Помислете - даже работата да е неприятна, тя ни дава пари. Ако влагаме тези пари в обучение за нещо, което наистина ни харесва, и мислим за тази цел - приятното достигане на желаната квалификация (художник, сценарист, програмист), докато работим неистово за изкарването на тези пари, това няма ли да ни направи ли по-усърдни? Ако целта ни е издигане в същата тази работа, и всеки ден държим целта пред нас, всяка сутрин се събуждаме с мисълта за по-добрия ден, няма ли да вложим повече усилия? Аз не вярвам в "избутването на работния ден". Това е мъчителен процес, в който ценностите, работоспособността ни, съзнанието ни се руши и потъва в прах. Бутането изисква усилия, самата дума е неприятна, и не задава посоката. Ако имаме обезводнен човек, който едвам пълзи в пустинята, и всичко което вижда наоколо са дюни, мислите ли че ще продължи дълго да пълзи към следващата дюна? Но когато целта го е привлякла - окъпан в слънце оазис по средата на пустощта, тялото и съзнанието сами ще изтласкат човека до там. Хубавото е, че нашата цел не зависи от външни обстоятелства (съществуването й или не), сами можем/трябва да изградим оазиса в нашето съзнание.

"Дръж своята цел пред теб, и всичко останало ще се погрижи за себе си".