Ентусиазмът. Когато човек се опитва да работи за себе си, без да му е осигурена заплата, когато се опитва да постигне нещо, когато е тръгнал към някаква цел: тогава това е най-важното нещо! Без него нищо няма да стане.
Не може да не сте се чувствали така, сякаш горите отвътре, сякаш всичко се подрежда, намерили сте своя път, заредени сте докрай с ентусиазъм. Това е (ще открадна метафората от една лекция) сякаш вие сте кола, и сте качили оборотите на пет хиляди (за тези които не карат - две е нормалното). При такива обороти двигателя ще работи час (за човек - два дена), и ще угасне. Просто няма как да се поддържа такъв ентусиазъм - човек не се държи нормално, неговите познати ще го мислят за луд, трескав е, непоследователен. Важно е да се поддържа константен, умерен ентусиазъм.
Но по-вероятно е другата крайност - ентусиазма да изтече. При мен изтича честичко. Ако се събудите сутрин, станете от леглото, и се замислите - абе що ставам? - сигурен признак на изтекъл ентусиазъм. Ако работите за това, което искате, но непрестанно мислите за неуспеха - отново. Ако сте забравили защо работите - пак. Естественото състояние на ентусиазма е неконстантно - качвате го високо, после постепенно той започва да се топи. Ако не му обръщате внимание - той ще се изпари. Хм. Как се поддържа той високо?
За какво ни трябва той всъщност? Случая обикновено е когато гоним някаква цел. Помислете си за своята цел (ако имате цел разбира се, ако нямате - … абе по-добре да имате ;) ). Тя достатъчно ли е емоциално обвързана с вас? Какво ще чувствате ако сте я постигнали? Има ли поне няколко аспекта в живота ви, които ще са по-добри, ако я постигнете? Скоро четох какво беше написала една жена за своята цел и какво ще се случи, когато бъде постигната. Беше толкова подробно и цветно, толкова добре описано, разбрах мигновено че така трябва да бъде описана всяка една голяма цел в нашия живот. Самото четене на нейното виждане за целта ме зареди с ентусиазъм. Представям си колко по-силно е това чувство при нея.
Целите и мисленето за тях (ако са стойностни) са нещо, което ни зареждат с ентусиазъм.
Успехът също зарежда с ентусиазъм. Малките стъпки към голямата цел са пълни с малки успехи. Те са втория ключ към ентусиазма! Обикновено те са постигнати когато човек е влязъл във върхова форма - емоционално, психически. Ако ги забравим - малко вероятно е пак да ги повторим, когато не сме в тази форма. Но припомнянето им ни зарежда, доближава ни до състоянието, в което трябва да сме за успеха. Припомнянето на тези успехи зарежда ентусиазма ни.
След всеки успех трябва да се награждаваме сами за добре свършената работа. Това е популярна методология. По този начин се изгражда емоционална връзка между успехите ни и щастието ни (проблемът е че успехът сам по себе си не винаги е достатъчна награда (парадокс?)).
ОтговорИзтриванеДруго нещо е да не се забравя ролята на неуспеха. В теорията се нарича negative evidence, т.е. нещо което сме доказали че не може да стане по този начин, което е меко казано ценно, защото за да стане едно нещо има една дузина начина, но как не може да стане са хиляди.